Вървейки по улицата Павел видя малка библиотека или може би читателски клуб. Обичаше да книгите, затова влезе. Нямаше четящи, а само една жена на средна възраст, седяща зад дървено бюро. Изглеждаше не на място с дългата си руса коса и красиви черти. Той търпеливо я изучаваше, докато чакаше да му обърне внимание.
–    Добър ден! Какво ще обичате? – попита тя с мек глас.

-       –  Бих искал да се запиша.

-       – Разбира се. Може ли документ за самоличност?

-       –   Да, само един момент. – Павел извади документите си и й ги подаде. – Заповядайте.

-       – Благодаря. – жената започна да въвежда данните му в компютъра с бързите си пръсти , но се спря. – Хмм.

-       –   Има ли проблем?

-         – Ами, да, всъщност не. Не точно, просто вече имате регистрация.

-         – Наистина? Странно.

-        – Може би сте се записали отдавна и не помните.

-        –  Не, до сега не съм бил тук. Както и да е. В такъв случай мога ли да взема книга?

-        –  Разбира се, можехте и без регистрация. Коя книга ще желаете?

-        –  Ами … имате ли „Принцът и просякът“?

-        –  Секунда да проверя … взета е.  Но ще я върнат след 3 дни.

-        –  От къде знаете?

-        –  Взета е от членовете на „Клуба на младите книгомани“. Те се събират в неделя и в понеделник най-късно книгите са заменени с нови. – жената се усмихна и го погледна в очите. – Ще желаете ли някоя друга?

-        –  Не, благодаря Ви. Най-вероятно ще се върна в понеделник.

-        –  Добре. Притен ден.

Павел разбра, че разговорът е изчерпан и се отправи към вратата. През целия ден мислеше за това съвпадение, ако можеше да се нарече така, защото не се случваше за пръв път. От както се беше преместил в тази част на града имаше чувството, че някой го е изпреварил. „Това са небивалици!“ – укори се той и тръгна към вкъщи. Вървеше автоматично, защото добре познаваше малките улички край дома си. Мислеше си за предишната страстна нощ и се укоряваше че не взел телефона на момичето. Би й се обадил. Нямаше нищо против да прекара още една нощ с нея, а … може би и сутрин. Но вече беше късно. Започна да се изкачва по стълбите към входа на сградата в която живееше. Вратата на входа беше отворена и той се изкачи до апартамента си, извади ключовете и и се опита да си отключи. Когато осъзна, че ключът дори не влиза в ключалката си помисли, че се объркал и вдигна глава. Когато се огледа осъзна, че това не беше неговият апартамент, не беше дори неговият блок. Той излезе от входа почуден и осъзна, че се намира в другия край на квартала.  Прибра се бавно, неразбиращ какво се беше случило.

Слънчевите лъчи от часове се опитваха да пробият нежната защита на клепачите му и Павел най – сетне се предаде. Отвори лениво очи и се размърда.

-        –  Добро утро, съкровище!– размърда ръце, но видя, че леглото до него е празно. –Лилит? Къде ли е отишла?

Павел стана и тръгна към кухнята. Отвори хладилника за сутрешната си доза студен кофеин и осъзна случката от преди малко.

-        –  Коя, по дяволите, е Лилит? – извика той възмутено и поклати глава.

Когато усети, че е гладен реши да посети любимата си сладкарница. Посещаваше това място често и вече познаваше мнозина от персонала. Когато влезе една от сервитьорките го настани и му подаде меню. Той я познаваше и се учуди, че не го поздрави, но си замълча. Знаеше, че менюто е почти безсмислено, затова направо я попита.

-        –  Какво ще ми препоръчаш? Какво са направили днес?

-        –  Моля? Извинете, господине, за пръв път ли идвате? Не знаех.

-        –  Какво говориш? Идвам тук почти всеки ден.

-        –  Не съм Ви виждала до сега.

-        –  Какво? – той се огледа и забеляза, че и другите момичета не го забелязаха, не го поздравиха. – Добре, няма значение. Загубих апетит.

Павел излезе от заведението. Докато вървеше го спря мъж на около 50 години.

-        –  Хей, какво става с теб, къде се изгуби? – Павел го погледна неразбиращо, но мъжът не забеляза. – Нямам време сега, но ще ти звънна тези дни.

Павел не разбра, но си продължи по пътя. Знаеше къде отива, но когато стигна не разпозна мястото. Почувства се като предишния ден. Не знаеше къде е и защо е там. Денят се превърна от странен в откачен. Всяка минута му поднасяше нова изненада, която носеше повече въпроси от отговори. В главата му се въртяха спомени от места, които не беше посетил, хора, които не познаваше го спираха, а такива, които познаваше, го гледаха като непознат. Но това не беше всичко. В някои редки моменти той знаеше кой е. Знаеше, че е Павел, знаеше, че е на 27, знаеше, всичко за живота си. И тогава  - бум – отново затъмнение и отново неяснота. Мислеше, че полудява, беше сигурен, не знаеше кое е истина и кое лъжа. Докато се скиташе по улиците видя новооткритата библиотека. Не знаеше дали въобще съществува или е плод на болното му съзнание, но влезе. Зад масивното бюро отново седеше русокосата жена.

–      –  Добър ден, какво ще обичате? – попита тя с фалшива любезност и вдигна очи. Беше в процес на релаксация и се ядоса, че я прекъсват. Но мъжът срещу нея не изглеждаше добре и тя се стресна и отдръпна.

–      –  Здра…вейте. Вижтер трябва да ми помогнете. Моля Ви?

–      –  С какво? – попита жената уплашено.

–      –  Моля Ви, кажете ми, че ме познавате.

–      –  Ами…аз…- жената разпозна мъжа, но едно тъничко гласче й подсказваше да го излъже, да му каже, че няма идея кой е той и да продължи с релаксацита си. Но имаше нещо в неговите очи – страх, болка, отчаяние…страст, може би и малко решитилност, които тя не можа да пренебрегне. – Да, да… познавам Ви. Бяхте тук вчера. Сбъркана регистрация. Искахте „Принцът и просякът“. Кака се казвахтее  … Павел?

–      –  Да, да, казвам се Павел. Аз съм Павел.

–      –  Добре ли сте?

–      –  Не! Моля Ви, трябва да ми помогнете. Няма към кого да се обърна.

Тя понечи да възрази, но и двамата знаеха, че ще се съгласи. Имаше нещо в нея, някаква нужда да помага на хората в беда, някакво природно благородство, което беше и причаната да не успее да се издигне в живота. Той й разказа за състоянието си и двамата дълго ровеха из книги и Интернет без резултат. Тя не се обади на полицията или на бърза помощ, както беше обещала, и вложи цлата си енергия да му помогне. Беше късно през нощта, когато телефонът й извъня. Тя го изключи и отиде при Павел, сложи ръка на рамото му за кураж и заговори:

-        –  Виж, вече е късно, почини си. Утре ще продължим. Ще намерим лечение. Знам, че ще успеем. – тя вярваше в думите си и Павел остана изненадан от това. Знаеше, че няма да успеят, знаеше, че утре ще е късно, но не й го каза.

-        –  Добре. Благодаря! – погледна  в очите и тя смутено потръпна.

Бяха минали часове откакто се скиташе по улиците. Скоро щеше да се съмне. Докато вървеше видя друга фигура да приближава от отсрещния край на улицата. Когато човекът приближи той видя нещо много познато в него.

-        –  Значи ти си виновен за това, което ми се случва! – възкликнаха двамата мъже едновременно.

Последва дълго мълчание, докато мъжете се изучаваха, неспособни да повярват на очите си. Съзнанието им настойчиво се опитваше да отхвърли случващото се като им предлагаше път за бягство, който водеше към дълбините на съзнанието им. Но и двамата знаеха, че няма връщане от там.  Опитвайки се заедно да разгадаят мистерията и припомняйки си общи черти от животите си, те си спомниха за една легенда, легенда от тяхното детство, която и двамата бха смятали за прекалено нереална. А ето сега какво се случваше …

-        –  Не мога да повярвам. – промълви Павел.

-        –  Знаеш какво означава това, нали? Ако един от двамани не се откаже от живота си в полза на другия и двамата ще бъдем заличени и навярно заменени.

-        –  Не мога да го направя. Съжалявам, но просто не мога. Има толкова неща, които искам да направя. Като например… като например да… като например да … се науча да карам кола.

-        –  На 27 не можеш да караш кола!? Както и да е… нямаме време за това. Не мога да позволя животът ни да бъде напълно заличен. Ти ще се погрижиш да не остана напълно забравен, моля те!- гласът му беше изпълнен с отчаяние и решителност.

-        –  Добре, ще го направя! Разкажи ми за себе си.