Мина повече от месец, а аз все още не съм го осъзнала. Чакам този момент да настъпи близо 12 години, и ето – вече чука на вратата, а аз се чувствам по – неподготвена от всякога. Сякаш живота ми е преминал като сън и аз не мога да си спомня детайлите. Някога вярвах, че живота има някакъв скрит замисъл, нещо тайно и важно, коета трябва да разбера, но тогава вярвах, че всеки има предопределена съдба. Сега обаче пътят пред мен е толкова неясен, че се чудя някога имала ли съм право. Винаги съм мислила, че за да си щастлив трябва просто да откриеш някого, с когото да споделиш радостта и тревогите си, човек на когото можеш да разчиташ, да откриеш приятел, да създадеш семейство. Сега се питам дали това е достатъчно. Не мисля, че ако постигна перфектния живот ще съм щастлива. Не мога да си представя, че сетивата ми ще бъдат толкова притъпени – сякаш живея в мехур. И със сигурнст не мога да си представя, че аз мога да съм щастлива, докато има страдащи около мен.  И отново спорейки със себе си се питам: " Готова ли съм да се откажа от детството и да се гмурна в света на противоречията?", " Готова ли съм да се откажа от мечтите си, от идеалите си?". И отговорът, както винаги, е НЕ. Но ето, времето изтече, а аз пропуснах поредната възможност.

АМИН!